Бавно падаше снега от небето,
падаше без да знае защо,
щом достигнеше до земята,
се превръщаше в мокро петно.

Тъкмо си бе отишла,
дотогава струваше ми се хубав снега,
но сега за мен просто бе празен,
часът, както винаги бе спазен.

И всеки път беше така,
усещах тежест в моита душа.
и без разрешение да иска,
потече надолу сълза.

Снегът продължаваше да вали,
аз вървях бавно и плачех,
минаваха, хора, коли,
но аз бях тъй мрачен....

/на сестра ми/