|
Станимир
Беше роден в един красив провинциален град, намиращ се в дебрите на Стара Планина. Тя му даде силния дух на българските войводи и скритата сила на мощната балканска снага.
Очите му с цвят на родното небе, омайваха с усмивката и искреността си.
Родителите му го учеха от малък на трудолюбие,честност,уважение, дори и да оценява стойностите на живота.
Беше ученик последна година в местния техникум.
Станимир или Стан, както го наричаха приятелите и съучениците бе винаги център на внимание и душата на всяка една компания. Обгръщаше всички с уважение, развеселяваше ги, но съществуваха моменти на сериозни разговори.
Почти винаги след училище се събираха и разговаряха на различни теми. Вълну- ваха се за предстоящата абитуриентска вечер.
Както винаги не се разделяше с китарата си, и изпълняваше почти всички
желания. Гласът му галеше с нежността, проникваше в сърцата, и разлистваше разпилените им мисли.Дори птиците спираха да летят и припяваха, а Балканът спираше дъха си.
Стан се увличаше по рок, джаз, кънтри и блусове. Освен хубавите български песни, обичаше руски, английски и френски.
При всяка една сбирка, винаги от двете му страни седяха едни и същи момичета.
Едната се казваше Петя, бе с дълга черна коса, с очи на кошута и не откъсваше поглед от него. Другата - Ирина, беше с тъмнокестенява не много дълга коса прихваната с панделка, очертаваше се нежната кадифена кожа, и фината й лебедова шия.
В дъха й, се усещаше нежния полъх на балканския вятър, и аромата на горски цветя. Зениците плуваха като два облака в небесната синева.
Често приятелите му го караха, да рецитира части от "Хамлет", а понякога сонети от Шекспир.
Една определена част от съучениците му чувстваха дълбоко в себе си неговата извисеност. Тя бе като ореол над него, и това го отличаваше от останалите.
Момчетата тайно му завиждаха, а той с усмивката си и широката душа не обръщаше внимание, на някои злобни погледи.
- Станимире, откъде този талант бе...?! - попита отсечено Димитър, гледайки го с усмивка и завист.
- Слушай приятелю, или го имаш - или го нямаш! Ако го имаш, трябва да го усетиш навреме, но трябва и развитие. Във всеки един има заложена дарба.Останалото следва от това което казах преди малко - отговори Стан усмихнат, а очите му огряваха наоколо.
- Сигурно е така, но хубавите гаджета все около теб се въртят. Едната с кърпичка челото ще бърше, другата те гледа любовно мила - засмена, третата в леглото ще те тръшне, а четвъртата...
- Много добра интерпретация...! Хареса ми! Всички знаем, че си отличник по литература. - така го погледна с проницателните си очи, че другия насреща онемя.
След като се разделиха, Станимир остана с Ирина. Бяха съученици и приятели от първи клас, но последните две години стигнаха до интимност.
Привечер ходеха на театър, а след това решиха да се разходят в градината. Нощта бе приятна. От близкия ресторант се разстилаше прекрасна италианска песен, галеща душите им.
Звездите като влюбени очи ги следяха с нежността си, а луната им се усмихваше и закриляше.
Вървяха прегърнати. След това последва продължителна целувка.
Малко след това от близките храсти изкочиха двама с ножове в ръце. Лицата им бяха закрити с черни качулки.
Ирина се уплаши и стъписа, но нъбързо се изтегли назад.
Стан знаеше много добре какви са времената. Винаги го учеха да бъде добре подготвен, дори и при най-сложните ситуации. Никой не знаеше скритият му талант за самоотбрана, дори и срещу въоръжени с хладно оръжие. От осем години тренираше усилено карате в полицията.
Нападателите бяха на достатъчно разстояние до него, с възможност да реагира.
Направи неочакван отскок, изби ножовете от ръцете им, и ги повали от земята.
Ударът бе достатъчно силен, за да ги зашемети.
- Рени, имаш ли торбичка в чантата си и кърпички?
- Да! - отговори тя все още уплашена.
- Успокой се мила! Страшното мина. Вземи внимателно ножовете с кърпичките, и ги завий с торбата!
- Няма ли да се обадиш на полицията? Какво ще правим сега? - попита тя, все още не излязла от уплахата.
Ръцете й леко потрепваха, а думите бяха накъсани.
- Стан, моля те..., обаждай се на полицията и да се прибираме?! Става късно.
- Добре! Мамка ви мръсна! Не знаете с кого си имате работа! - рече той на нападателите си, и ги срита.
Беше изкарал колана от панталона си, който бе достатъчно прилепнал по него, с цел да върже ръцете им.
- Станимире, моля те не викай полицията?! - помолиха почти едновременно двамата нападатели.
- Кои сте вие бе? Мамка ви...! - попита ядосан той, и пак ги срита.
Гласовете им, му се сториха познати. Двамата бяха все още с качулките.Той ги хвана и изтегли от главите им.
- Вие?! Не може да бъде! Очаквах всичко друго от вас, но не и това!
- Искахме само да те сплашим! - заоправдавайки се единия с треперещ глас - Моля те не викай полицията?! Какво ще стане с живота ни...?
Ирина бе дошла на себе си, и викна почти гневно.
- Няма прошка за вас! Това е престъпление...!
След около две минути полицията ги прибра!
* Защитени авторски права
12.07.2008 Н.Т.
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: peniashkiplashkoff
раздел: Проза -> Разкази
публикувана на: 2008-07-13
прочитания: 82
точки: 12 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 4 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7760
Автори: 2109
Произведения: 49156
Съобщения: 227720
Лексикони: 2312
Коментари: 73968
SMS-и: 810
Снимки: 4985
|
|
|
