| Сивите панели застрашително носеха сивота в безгрижните детски лица, в ранените хорски сърца. Кварталът бе същия, очукани фасади, коли втора ръка, в най-добрия случай по някой черен мерцедес пред елитния еврофутбол и до там. Изоставеното игрище, смачканите цветя на леля Пепа, виковете на емоционално нестабилните комшии и нищо друго, нищо, мургави братя с колички и табелки за старо желязо. Ей така си пустееше онзи мой весел, ненадминат квартал, вече нямаше никой, всеки бързаше да продаде мястото си, на бързо да се издигне новата кооперация, да заключи желязната врата и да забрави какво е навън. А там там ставаше все по страшно, все по неприятно,все по измамно,сякаш не хора, а животни живеха.не помня колко време бе минало от последното ми завръщане, но помня, че осъмнах пред нашето кафе "Дъга" и видях моя верен приятел, мир на праха му.Не крия, че очите ми се насълзиха, че нещо трепна в сърцето ми, бях спрял лъскавата кола, под последната останала топола, последния бял дроб на този сив, забързан и алчен град. Стоях на пейката без да ми пука, че черният армани ще се изцапа, за момент забравях какъв съм,какво правя и какво искам, само стоях и гледах майките, бързащи с количките си да избягат от циментния прах, от бабите прибиращи внучетата си,щом някоя по луксозна кола спираше там.Те, те всички знаеха, дори и онези подмолни ченгета знаеха за какво става въпрос, за престрелките,за кокаина, за проститутките,но никой не се осмеляваше, да стане, да каже, дори да прошепне.Гледах малките момиченца, опитали да скрият годините, да набавят пет шест отгоре, да се докопат до стария, но финансово красив чичко, да заживеят онзи живот на домашен любимец.Онзи живот в който, когато ти кажат стани ставаш, когато ти кажат надупи,се надупваш, защо ли този живот толкова силно ги привличаше.Именно за едно такова девойче бях и аз тук, да отново се бях върнал, да работя за Турчина, защото нямаше друга алтернатива, всеки, който веднъж, бе бръкнал в кацата с меда си оставаше пчела, дали по навътре или по навън от кошера.Вратата на входа се отвори, два лъщящи крака, слизаха по стълбите, черните слънчеви очила, криеха отвращението от мястото, което излизаше, походката показваше гордостта,че започва един нов живот,с толкова надежди,макар сама да разбираше,че след няколко часа,ще е никоя,ще е поредната играчка на Али.Погледна ме,троснато нацупи устни и ми каза:-Кво гледаш бе,и ти ли искаш?На устата ми бе да кажа няколко думи,но устисках,нека и останат минутите слава,само аз си знам,как утре ще е търся след поредния запой,ще и мия устата от повръщаната водка,разкървения нос от кокаина,разбитото лице от тежката ръка на Али.Возеше се и гледаше с презрение,сякаш цял живот се бе возила на скъпи коли,бе забравила,че до вчера трамвая за нея бе лукс.Съжалявах ги тези момичета,продаваха се за един парцал,по умните забраменяваха от него и това дете на греха им осигуряваше доживотна издръжка.-Хей умник,чу се глас от задната седалка,купи ми нещо за ядене,че ще умра от глад.Отново замълчах,спрях колата,отворих задната врата и е изхвърлих в средата на главната улица,страха и се четеше навсякъде по нея.-Ще кажа на Али,крещеше тя.Събрах очилата й,хванах е за ръката и отново натиках на седалката.-Помълчи малко,и разбери какво те чака от тук нататък,а сега можеше да си щастлива,омъжена,да с по малко пари,но щаслива.Очите и се насълзиха и сякаш разбираше какво е чака,забрави за екстрите и се запита и се замисли какво е чака:-Дали не греша,каза с нисък,нежен,мил гласец,замълча и повече не промълви.За една минута е накарах да разбере какво е чака,за една минута се преобръща и нашия живот,за една минута се преобърна и моят,сега вместо да се радвам на жена и дете,пазя черните прасета и техните напращели дини,питаш ме за какво,заради тези пусти пари,защото когато малката ми каже:-Тате искам пияно...аз ще бръкна в джоба и ще и го купя и най важното ще имам времето да е слушам. |
