| Стоях и гледах навън. Изведнъж небето се намръщи, разярено се отвори и само тихичко заплака.Стоях и гледах дъждовните капки,как падат на земята,търкулват се и се сливат в едно цяло,тези,които падаха далеч от другите,на момента загиваха,не оцеляваха сами.Помислих си,че и ние сме като дъждовните капки,останем ли сами,изсъхваме и изчезваме болезнено. А днешните капки бяха странни,падаха все на едно и също място и падаха,падаха някак нагласено,ваеха нещо,някаква картина,прозореца вече бе достатъчно напръскан,но аз все повече се заинтригувах от танца на дъждовните капки.Бързо излязох,ей така без нищо,ни чадър,ни яке,любопитно ще кажете,не просто нещо ми подсказваше,че тези капки танцуват може би последния си валс.Погледнах,а те се събираха,вгледах се,бяха се вкопчили под формата на образ,погледнах-момиче с усмивка на лице.Не мога да повярвам,това е моето,онова тъй желаното момиче,погледнах нагоре и за миг слънцето блесна тъй силно,че не виждах нищо,само усещах как капките дъжд се изпаряват. -Неееее....виках след тях,не исках да изчезва онзи моят образ. Слънцето утихна,а аз наведен си търсих мечтата,а на нейно място стоеше само сянка,обърнах се и зад мен бе тя с усмивка на лице,а моето сърце тъй сладко запя. Все още зная,че дъждовните капки са вълшебни и те е докараха до мен,все още когато завали,се усмихвам,защото зная,че нищо не може от сърцето ми да те заличи,мило мое момиче. Посвещавам го на теб,сълзичке моя,посвещавам го,защото нищо да те изтрие не може. Сълзата се попива,но винаги помниш,че си плакал.Моята любов може да чака и винаги да помни,че обича. |
