|
|
|
|
Начало |
|
Творби |
|
Автори |
|
Клубове |
|
е-издания |
|
е-книжарница |
|
Истории |
|
Лексикони |
|
SMS-и |
|
Форум |
|
Чат |
|
Други |
|
|
|
|
|
#*#*#*#*
Отекват глухо стъпки по степта,
в редица плуваща в мъглата,
от каменни окови звук едва
дочу и се стопи зората.
От веригите следа оставена
по пясъка злокобно шепнещ,
е сетната мечта заровена,
с последният си дъх, последно трепнещ.
Последен е и замъгленият й поглед,
последно клетката съзира
и мъртва е! Сега е ред
на следващата да умира...
Непоносима е вонята от умиращи мечти,
в своята агония последен стон издали.
Стоя самотна и питам се дали...
... в мъглата някога ще се спася ли?
Пред олтара бавно свлякох се и тази вечер,
хванала камата в хладките си длани.
Провиквам се: "Няма ли да свърши вече?"
Глух екот отговаря ми: "Едва ли!"
Единствен изход ми остана,
една надежда в тъмнината.
Забивам камата,
проплаквам
и ставам.
В кръвта погребах Сатаната.
Последен въпрос и тръгвам към края
редом с мечтите ми доскоро живяли.
Последна мисъл: "съществува ли Рая?"
И сетен отговор: "Едва ли... едва ли... "
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
 гласувай за творбата |
 добави в любими |
 изпрати на приятел
 напиши коментар |
 открих грешка |
сигнализирай за нередност
 свали като txt |
свали като doc |
свали като pdf
-------------------------------------------------------------------------------------------------------------
автор: MiSs bLaCk
раздел: Лирика -> Философска
публикувана на: 2008-07-22
прочитания: 102
точки: 26 ( виж далите точки )
коментари: 6 ( виж коментарите )
препоръчано от: 10 ( виж препоръчалите )
|
|
|
|
|
|
| Статистика |
|
Потребители: 7737
Автори: 2104
Произведения: 48835
Съобщения: 213339
Лексикони: 2296
Коментари: 73605
SMS-и: 806
Снимки: 4946
|
|
|
|
|
|
|
|
|
