НАРИСУВАЙ НА НЕБЕТО ЗВЕЗДИ

Слушай, сега ще ти разкажа за времето, когато нощта стана вечна и всички звезди паднаха в безкрая. И оттогава няма вече сутрин и ден, а само мрак и тъмнина. И изчезна светлината отведнъж, изсмука я бездната. Сега само понякога въздухът ще искри от студ, кристален и пронизващ. Такъв го знаеш и ти, но онази картина, която е била някога над всички – на небето, оцветено от светлините на звездите, греещи в мрака, само аз я помня. Нито синевата на деня, нито ярката топлина на нашата звезда, която никога няма да видя повече в живота си.

Сега, когато светлината я няма, не ще повярваш, че някога е имало ранна утрин и изгряващо слънце. Ти познаваш само воя на самотния вълк, който те дебне в тъмнината и това те кара да настръхваш. Някога не ни беше страх от нея, знаехме, че си тръгва всяка сутрин. А сега тя е всичко и всяка клонка е наш враг, наслюнчил пръст, с който да прободе, остър и безмилостен, такъв, какъвто никога не е бил. Тежко живеем в прегръдката й, стиснала ни е в ледената си шепа, но оцеляваме въпреки това.

Много помня и ще ти го разказвам, помни и учи, че ще дойде ден, в който ще започна да забравям. Нали остарявам, бавно, но неизменно. Така е с човек, това от мен го знай, ден за всичко има - един за живот, един за смърт! Като думите – една за радост, една за скръб. Като песните – една, когато се родим, и друга, с която да се оплачем.

Не заспивай, знаеш, че сме на пост. Може глутницата да мине насам. Ето, на, пийни си от чая и се ободри, още доста ще постоим, сам го знаеш.

Ех, какво ли знаеш…

Някога имахме умения, невиждани умения. Самият аз бях високообразован и ценен. Не би ме разбрал, но работех нещо, което днес бих нарекъл – Четец на звезди. Нали съм ти разказвал за тях, често ги споменавам. Тогава те си играеха на небето. И аз исках да ги достигна, дори да се разхождам между тях. Имаше хиляди мечтатели като мен, събраха ни на едно... за късмет навярно.

Бях в екипа, който създаде свръхускорителния двигател. Запомни думата! Я опитай да я повториш… добре, запомнил си. Недей да дремеш, нали чу, че глутницата е минала оттук скоро. Заспиш ли, направо за закуска ще станеш на вълците. Пийни си още от чая и слушай нататък.

Направихме тази чудесия, която трябваше да даде на хората възможността да полетят смело към звездите и обявихме на света откритието си. Пред човечеството се откриваха безкрайни хоризонти, космосът ставаше достъпен и близък. С този тип двигател можехме да отидем навсякъде и то за съвсем кратко време. Доказали го бяхме теоретично и частично на практика – изпратихме малка машинка до една от последните планети на нашата система. Двигателят я ускори със съвсем малка част от мощността си и тя отиде до там за време, което беше фантастично бързо. Холографен запис на опита се излъчваше навсякъде по света. Дори показвахме и симулации на това, което би могъл да постигне двигателят с пълната си мощност.

Я кажи как се казваше?… Добре, запомнил си правилно, паметта ти е отлична, нищо, че си още дете.

И така, показахме на хората с каква бързина можем да се движим вече и всички от нашият екип станахме герои. Какви ли награди не получихме, но друг път ще ти разказвам за това. Беше един безкраен празник, цветове и светлини, преливащи в пъстра картина. Не можеш да си го представиш, нали не познаваш цветовете, за светлините да не говорим, но ми е останал невероятен спомен от тези дни.

Я чакай, чуй, това да не са вълците? А, мишки ли са? Тогава няма страшно, те, мишките, не са опасни за нас.

Ех, вие младите сте станали същински прилепи – имаше някога такива животинки, като малки мишлета, но с крила. И също като теб не виждаха добре, но слухът им бе уникален. Аз, знаеш, все още с очите се оправям по-добре, слухът ми не е като на вас, новородените, вие сте истински прилепи, само още не сте почнали да висите от таваните.

Я дай тука чая, ще си сипя малко, че нещо ми пресъхна устата. О! - силен съм го направил, както трябва да е. Дълго търсих от тази тревица, как ли й викахме едно време? Забравил съм вече. Не, не е шипка, ти хубаво си я запомнил нея, но не е. Шипката е друга, не съм я виждал от години, дали е и останала някъде не знам. Тя студа едва ли го е прекарала.

Слушай сега, че се отплеснахме. Тази история гледай да запомниш, то шипката я видиш някога, я не видиш. Слушай!

Когато решихме да изпратим първия екипаж към една от множеството от откритите планети в космоса, за която предполагахме, че е идеална за живот, стана нещо, което никой не бе очаквал. Цялото човечество се вдигна и блокира космодрумите. Всеки искаше да полети към тази планета, нашата беше отдавна пренаселена и изтощена издъхваше. Това безумие стана заради прехваляването на свръхускорителния двигател. Бяхме показали симулация, че той може да използва Земята като космически кораб. Дори обяснихме подробно – съвсем теоретично - как ще се създаде изолиращ външните явления слой, който ще я пази от всичко в космоса и хората ще си живеят под него, докато тя се носи в пространството.

На теория това бе вярно, но го казахме само като уверение за възможностите на двигателя. Един вид реклама, която имахме неразумието да направим популярна. И как да убедим хората да се откажат от желанието си да полетят в космоса - звездите мамеха всяко сърце едно време.

Реши се да се изпълни волята на хората. Превърнахме Земята в огромен космически кораб. Само за пет години изградихме и разположихме гравитационни камери на определените места. Те щяха да образуват пространствено-времеви изолиращ мехур, който да запази гравитацията, въздуха и осигури защита от радиационното лъчение на близките звезди, също и от сблъсъци с космически обекти. Маршрутът бе изчислен и времето за полет би трябвало да е точно една година. Щяхме да се движим с постоянна скорост близка до тази на светлината, като на разни интервали тя щеше да се увеличава до свръхсветлинната и в определен момент да започне да намалява, като на определено разстояние, с бавен ход, да наближим планетата и да се включим в нейната орбита. Така щяхме да имаме две обитаеми планети една до друга. Мехурът трябваше да ни запази от колизиите между пространството и времето. Лично аз имах някои опасения, че те могат да се слеят и да изкривят планетата-кораб в една плоскостна повърхнина, като я превърнат в съвсем малко късче концентрирана материя, но проверките на изчисленията не го потвърждаваха. Все пак май познах, никой не знае къде сме сега, нито как изглежда света ни отвън.

Сипи ми още. Взех да се уморявам вече, не е като преди. Ти и да заспиш, слухът ти ще е буден и подсъзнанието ти винаги бди. Пето поколение се раждате в тъмнината, мисля си дори, че след още едно-две може и без очи да се появявате, те и без това са ненужни тук. Ето, ти си ми казвал, че чувайки нещо получаваш и образ в главата си. Само че не такъв, какъвто аз получавам, а някакъв твой си образ-картина. Променяте се и това е! Може и от тъмнината да е, но може да е и от мястото, в което сме попаднали. Прилепи на ултразвуковия мрак. Кога ли ще увиснете в пещерите с главите надолу…

Както и да е. Слушай нататък и помни. Другия път ти ще ми разказваш, пък гледай да си забравил нещо, тоягата ще ти я строша в главата. Слушай сега!

Дойде денят, последен, както се казва, в който щяхме да полетим. Слънцето за последно огря Земята, сега щяхме да го оставим да свети на безполезните за човечеството останали осем планети, десетки спътници и хиляди астероиди. Първо се включиха гравитационните камери, те създадоха бързоускорени магнитни вълни, запечатвайки всичко под тях и спирайки достъпа на всичко отвън, превръщайки се в пространствено-времеви мехур. Да можеше са видиш тази невероятна картина – Слънцето стана пъстро и като през филтър гъста виолетова мъгла се издигаше до магнитния свод, който се разкъсваше от мълнии, родени от сблъсъка на вълните. Беше нещо невиждано.

Стартирахме двигателя. Съвсем слаба мощност, с която да измъкнем от близостта на Луната. Защитното поле трябваше да я отблъсне и тя, лишена от привличането на Земята, трябва да се пръснала на късове астероиди или да е полетяла към някоя съседна планета. Кой знае какво е станало, а едва ли има и значение сега.

Постепенно ускорявахме, всичко вървеше по план и няколко часа след старта включихме на пълна мощност. До този момент нещата се развиваха идеално и бях повярвал в успеха ни. Живота се беше запазил под онази обвивка. Но после всичко се обърна само за миг. Цялото небе, с всички звезди на него, се устреми към нас и се разля наоколо, след което изчезна завинаги. Като стар фокус – Хоп! – и остана само мрак. Студен, непрогледен мрак. Така стана, така и остана.

Не знам защо, нито поради какъв катаклизъм, но Земята се разтвори и погълна с безкрайната си паст почти всичко. Водата заля останалото, после замръзна. Всичко това за броени секунди. Малко места останаха годни за шепата оцелели като мен. Някои от животните и няколко вида растения също преживяха, бавно приспособявайки се към тъмнината, макар и променени. Вълците сякаш се родиха в този свят - по-големи и по-умни от когато и да било под Слънцето. Новите хора и те са променени, също като теб и като твоите родители.

Какво е станало ли? Кой знае... Явно сме се забъркали с нещо, за което дори не е трябвало и да мислим. Трудно е да го обясня, но от години мисля за една теория. Няма никакво значение, но все пак е отговор на грешката. Чуй я, запомни и нея, може някой ден да послужи някому.

При достигането на подсветлинната скорост сме се понесли на повърхността на гравитационните вълни, понеже достигаме границата на скоростта на светлината. Но така сме навлезли в пространството, в което материята е колабирала и гравитационните вълни са срещнали други вълни – далтоничните. Двете полета са се сблъскали и е станало нещо, което е породило изкривяване на състоянието на света и ни е запратило или някъде незнайно къде във Вселената, към която принадлежим, или ни е затворило в някое чуждо измерение, което може и да е лишено от понятието време. Ето, почти сто години минаха и аз не се чувствам и на половината от тази възраст. Нито ти знаеш, че си само на десет. Никой не умира повече, хората раждат нови хора, вълците и те също. Страшно ми е само като си помисля къде ли сме попаднали. Уж сме на старата Земя, а виждам, че не е тя. Нищо не разбра, нали? Празни приказки са за теб, но за мен са важни.

Я чуй! Това май са вълците, а? Какъв вой! Някога виеха срещу Луната, сега вият срещу мрака. Отминават ни, така ли? Ей, направо виждаш с този твой слух Ще ми се и аз да бях придобил тази способност. Нали ти разказвах за онези летящи мишки – прилепите, такива сме станали. Това ни остана - да се ослушваме като прилепи в нощта. Измряха те, виж, мишките оцеляха, но и те са променени. А вие младите сте същински прилепи – чувайки виждате.

Сънувам често един сън. Станал ми е като навик. Сънувам, че съм сам сред този бездънен мрак. Стискам в ръка малка кофа, в нея плиска сребристосиня боя. В колана съм затъкнал сноп от четки, хубави, с меки и естествени косми. Взимат една четка и започвам да рисувам звезди. Крачка – звезда. Крачка – звезда. И така обикалям навсякъде. Правя доста дълга разходка, преди да спра да крача. Обръщам се и гледам доволен към звездната пътека. Искрящи светлини, с хиляди блестят. Слизам под тях и се излягам, ей така, на топлата земя и без да мисля за нищо гледам звездното небе.

Ей, де да имах такава звездна боя!

Хайде ставай, време е да вървим. Виж, с времето никак не сте наясно. Хайде, че нашето време е отминало, дошло е ново.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf