остригах косата и... и моята ! мигът, оня миг ех, оня... миг - спонтанно шепнеше ми от дързост в мълчание! ` пръстите - стрели от въглени неугаснали, очите от болка закотвени в прага. и не знам защо, защо ли... обърнати с гръб към светлината. ` о tempora... дали бе мисия на съдбата; не можех завесата на времето да смъкна! ` защо страхът безгласно само от дивота ридае и надеждата защо умира първа! ` и затиснати... затиснати безнадеждно с криле лишени от синева, съзираме в простора копринен белия аромат на вятъра; толкова жесток и болезнен - и ненавреме сресващ косите и убийствен! ` и не за откуп - не за кухи идеали болката от рефрен исках да проиграя, напомнях и често за тревата неокосена - в дивните поляни; за буйните и коси отпреди и съдбовните надежди от гръм разпиляни! ` под мен е небето, над мен земя в задушна стая; косите окапали като есенни листа... каква стихия! ` за утеха подлагам на слънчевия лъч гърди за поредните стрели - от светлина! ... остригах косата и... и моята! ` в буйните поляни стръкче от трева неокосена, бавно вдига се завесата; тихичко прошепват ми в мълчание - о tempora... о небеса !
10.09.2008
***посветено на съпругата ми след тежка операциа от рак...