Андроид

Андроид

- Ще видиш, малкия. Всичко ще е наред. Ние ще се погрижим да си добре. Спи сега, за да ми помогнеш - говореше забуленият човек на бебето в ръцете си.
Детето заспа веднага и бе доста тихо докато мъжът се промъкваше из мрака на по-малките улички на колосалния град. Единственото му спасение беше на северозапад. Там нямаше да го търсят. Беше прекалено близо до Европа и мястото на първия ядрен удар над "неподчиняващия се" континент при завоеванието на Роджърс. Но дори в Западна Азия, в така наречените "свободни земи" на Федерацията срещу империята Роджърс, това дете не бе в безопасност от ФАндроид. Тази уж безобидна фабрика за биологични роботи искаше да превърне това дете в първата в историята био-машина за война.
Изглежда не само Федерацията, а и Висшето Световно Правителство, както наричаше Роджърс едноличната си диктатура, се интересуваше от този Демин.
Изглежда обаче мъжът нямаше късмет. Някъде над него блесна прожектор с толкова силна светлина, че събуди детето. Мигом го наобиколиха федерални войни от личната войска на ФАндроид. Това бе странно, защото на територията на северна Азия, окупирана от Роджърс, всяко нахлуване на Федеративни войски би предизвикало генетично разграждане на всеки въоръжен. Когато мъжът ги огледа разбра, че Федерацията бе открила начин да преодолее ДНК радиоактивните защити на империята Роджърс. Двама от войниците се приближиха. Единият грабна детето, което заплака още по-силно.
Вторият сложи ръка на главата на мъжа. Пръстите му, там където се докосваха до главата на мъжа блеснаха в синьо. Войникът махна ръка и каза приглушено, заради маската, която бе на лицето му:
- Не мога да изтрия паметта му, но така е по-добре - ще се измъчва цял живот, за това че не е успял да защити Демин. Жалко, че трябва да го оставим. Би бил добър андроид - самият той е Демин.
Мъжът не го чу. Той нямаше връзка със света. Беше като в транс. Двамата се оттеглиха заедно с останалите войници. Мъжът постоя малко прав след тях и падна на земята. Лицето му се промени, от измъчено то стана светло и благо, излъчващо някаква висша форма на интелект. Ако някой го видеше щеше да си помисли, че е или от интелектуалната прослойка или е високо интелектуално ниво на андроид.
Отрядът се завърна във ФАндроид. Един от тях липсваше. Беше онзи, който проникваше в съзнанието на хората. Детето бе предадено на един робот и сложено в камера за следена на жизнените функции на децата, приети за промяна.

Марк се събуди от добре познатия детски глас на разработката, наречена Виктория. Тя приканваше всички андроиди да отидат в трапезарията. Марк се провлечи по коридорите към трапезарията. Беше изненадан от новата обстановка в залата. Навсякъде имаше бяла субстанция, която навън наричаха сняг. От устата на андроида излизаше пара. Беше студено, но повечето от тях не го усещаха. Всъщност никой не го усещаше освен Марк. Той единствен бе със съхранени рецептори за болка, за де умре при задълженията си на войник. Марк се замисли за снега и целия външен свят, който тук им представяха само като холограма.
Някой отзад го блъсна и го откъсна от размишленията му. Марка падна през снега на твърдия, железен под. Андроидът погледна нагоре, за да види кой го бе изблъскал. Беше Джак - чернокож андроид, който му беше ментор във военното обучение. Щом го беше изблъскал значи имаше защо.
- Задържаш редицата - каза Джак. - В армията няма да харесат това.
В следващия миг Джак вдигна Марк и го издърпа настрана. Менторът погледна назад към холограмното небе. Едва забележима червена точица изгасна. Това му подаде сигнал да говори.
- Слушай! Знам, че искаш да видиш света навън. За това ние ще поемем голям риск заради теб...
- Вие!? -попита озадачено Марк. - Кои сте вие?
- Аз и Виктория ще ти помогнем да избягаш от тук - каза менторът и нищо в сериозния му глас не подсказваше някаква насмешка.
- Познаваш Виктория!? - отново се удиви Марк.
- От къде мислиш ти доставям най-новите навигационни модули при тренировка? Тя ги разработва и ми ги дава.
- Не мога да и се доверя - каза рязко Марк. - Не я познавам. Тя е просто глас... А защо е с детски глас?
- Защото е дете - отвърна Джак и извади нов модул от ръкава си, където ги криеше в таен джоб от вътрешната страна на плата. - Внимавай! Все още не е довършен и може да те подведе, особено в защитата.
Марк закопча модула на ръката си. Приличаше на син накитник със много сребристи кръгчета по себе си. Андроида смигна на своя ментор, беше доволен.
- Той направи моментална връзка с бойния чип - каза Марк.
- Какъв чип? - попита Джак притеснен.
- От онези, дето ги слагат на войниците - отвърна Марк, но моментално се хвана за главата и падна на колене викайки от болка.
Болката бе кратка и Марк се изправи почти веднага.
- Да се надяваме, че чипа е изгорен навреме преди да са ни усетили - каза Джак притеснено.
- Изгорило е чипа ми? - попита недоволен Марк.
- Ще видиш ако не са ни спипали вече ще е по-добре - каза Джак, но в този момент в залата нахлуха десетина мъже с енергийни оръжия, чиито лазерни прицели се насочиха към менторът и Марк. Андроидът огледа охрана и се усмихна.
- Много хубави играчки - каза той. - Жалко, че са само играчки...
Марк се нахвърли на най-близкия охранител. При сблъсъка си него човекът се стовари тежко на пода през холограмата на сняг и повече не стана. Другите охранители знаеха на какво е способен и не искаха да рискуват в схватка с Марк. Те се разбягаха из залата като объркани мишки, но андроидът не им остави шанс дори да влязат в наблюдаваните коридори. Мигове след началото на гонитбата в залата остана само един прав човек. В паническия си бяг той захвърли енергийното си оръжие и извади старомоден Криег. Това бе наистина внушително оръжие по своите размери и оглушителност. Когато охранителят се обърна да стреля по Марк него го нямаше. Човекът се огледа няколко. Имаше много андроиди, които бързо напускаха залата, но бойният не беше сред тях. В своя пристъп на паника човекът на забеляза как от холограмния сняг се надигна фигура, която улови главата му в ключ и след кратка безплодна съпротива врата изпука отнасяйки и последната капчица живот от тялото на човека.
Още преди тялото да е докоснало земята Марк изтръгна пистолета от топлите, но безжизнени ръце. Джак погледна ученикът си с задоволство, четящо се в очите му и каза:
- Добра робота, но ще ни преследват - след това се обърна към някого зад ученика си. - Свободно ли е?
Марк се обърна и видя момиче на не повече от четиринадесет години. Тя беше пълен албинос. кръвоносните и съдове прозираха през почти прозрачната кожа, а очите и бяха червени заради напълно прозрачните ириси. Дългата и, бяла коса се стелеше на слабичките и рамене. Тя кимна. Когато главата и се отпусна Марк си помисли, че ще се отдели от врата и. Момичето изглеждаше наистина слабо. Първата реакция на Марк бе да насочи пистолета към нея доста неубедително обаче.
- Спокойно, Марк. - каза момичето с мелодичния глас на Виктория. - Не искам да ти навредя. Познаваме се отдавна, още преди да дойдем тук.
Блясък в спомените на Марк му показа картина на красиво, чернокосо момиче, държащо бебе на ръце. Чуваше и песен, изпята от мелодичния глас на Виктория.
- Спомням си - каза Марк, но нещо друго го притесни. Не идваха повече охранители. - Защо не се махаме преди да дойдат нови охранители?
Виктория го погледна за миг и се съгласи. Гласчето и се изгуби из голямата зала, когато тя им каза да я последват. Двамата тръгнаха след момичето. Тя прекоси залата колкото бързо и позволяваха късите крачка и слабото тяло. Тримата навлязоха в нов коридор, но не продължиха повече от десетина детски крачки в него и вляво от тях се отвори проход в стената. Марк бързо насочи пистолета в посока на прохода, но той изглеждаше чист.
- Враговете са зад нас, а не пред нас, Марк - каза Джак и го подкани да последва Виктория вътре.
Щом навлезе Марк установи, че това е стаичка, а не проход. Нещо не беше наред. Джак не влизаше.
- Влез! - каза Марк и са сви към стената. - Ще се сбутаме някак.
Менторът се усмихна и каза, че имал да свърши още нещо. Стената започна да се затваря. Марк видя няколко енергийни лъча да удрят ментора му.
- Джак! - извика Марк и заблъска по стената, зад която се бе скрил чернокожият.
- Късно е за него - прошепна Виктория близо до Марк. - Той трябваше да остане.
Марк седна потресен на земята и каза:
- Ти... - сякаш се чудеше как да продължи - ти не беше толкова тъжна. Променена си. Защо им позволи?
- Сега съм по-добра, предишното ми човешко бреме е свършило - отвърна Виктория и се замисли. - А тъгата е просто страничен ефект.
- А саможертвата за Джак също ли бе страничен ефект? - попита гневно Марк.
- Това е нещо, което бе нужно - каза спокойно Виктория и сложи ръка на рамото му.
- Не е нужно да ме успокояваш като дете след като детето тук си ти - каза Марк и се отдръпна.
- Нищо не разбираш, а? - засмя се Виктория. Това бе най-чистия и мелодичен смях, който Марк бе чувал - единствения. - За мен ти винаги ще си останеш дете и аз винаги ще се грижа за теб.
- Но това е родителски инстинкт! - учуди се Марк.
- Но аз не съм твоя майка, разбира се - каза Виктория.
- Разбира се...