Из записките на Слънчевия пътешественик

Краят на едно съществуване

Денят, който никога няма да забравя, започна както винаги. Цифровият будилник иззвъня точно в седем, а аз се протегнах на другата страна, опитвайки се да открадна още няколко секунди почивка. Но този път имаше и нещо нетипично в атмосферата около мен и след малко се сетих какво бе то. Мелодията, която се разнасяше от говорителите на будилника, беше различна – тя известяваше, че дългата меркурианска нощ беше приключила.

Като астронавт от най-висша степен, преживял всички негативи на тази професия, аз бях напълно наясно, че науката винаги ще бъде безсилна да променя природата на човека, тъй както много от нас желаят. Това важи в пълна степен и за космическите хронобиолози – вярно, те се справяха успешно със задачата си да пригодят хората, за да живеят на Марс, защото денят там е само с четиридесет минути по-дълъг от земния, но в случая с Меркурий адаптирането към денонощието, продължаващо стотици земни часове, би означавало да прекарваме доста продължително време в пълна летаргия, което превишава няколко пъти биологичните ни способности. Затова, когато базата Калорис беше построена, със заселването си първите меркуриански жители пренесоха със себе си и земните привички, но какво значение има това за малката ни Слънчева система? Калорис се намираше няколко метра под повърхността, където бяхме запазени не само от вредните слънчеви лъчения, но и от видимата светлина. Така станцията представляваше един малък остров на цивилизацията. Този остров не се съобразяваше с нищо, дори и с огромната космическа пустош наоколо, там продължаваха да текат стандартните двадесет и четири часови дни. И нямаше следи, че Меркурий не е безлюден – освен намиращите се на повърхността сателитни чинии за комуникация и слънчевите батерии на „електроцентралата“, за която ще стане дума по-късно.

Аз много държах на обикновените си навици, затова силно се издразних, когато телефонът в стаята ми иззвъня. Естествено, не го вдигнах, а направо отидох в банята, ругаейки през зъби този, който дръзна да нарушава режима ми. Обръснах се, изкъпах се и не излязох от стаята, докато не се приведох в приличен вид. Най-накрая извърших този сутрешен ритуал и в този момент звъненето престана. Значи това е знак, че е дошло времето да се поразходя малко.

На приземния етаж цареше страшна какофония. Всички хора бяха необичайно разбързани, но най-голямо внимание ми направиха ръководителите на телекомуникационните системи, които се бяха свили в един ъгъл и усърдно дискутираха нещо. „Сигурно проблеми със сателитната чиния, може да не е оцеляла през нощта“, помислих си аз. За незапознатия с обстановката читател трябва да спомена, че по време на дългата меркурианска нощ, електроенергията се пестеше – единствените ни източници на ток бяха горивните клетки, в които се осъществяваше реакцията на сливането на водород и кислород. Последните два елемента се срещаха в неголямо количество на Меркурий – дълбоко под повърхността, където се намираха мините на Калорис. Там ние ги изолирахме, складирахме в бутилки и ги привеждахме в готовност в началото на местната нощ, за да можем да оцелеем. Но дори и тогава беше трудно – трябваше да изключваме почти всички системи в базата, оставяйки само животоподдържащите. Това включваше и системите за телекомуникация. През този период Калорис наистина представляваше изолиран остров, защото бяхме напълно откъснати от останалия свят.

Едва с началото на дългия ден на Меркурий слънчевите панели биваха активирани, а останалата част от базата – “събуждана”. Може би предполагате, че това бяха моменти на истинска радост, но всъщност съвсем не беше така. Много елементи се повреждаха по време на хибернацията, други отнемаха за активирането си цели часове и в крайна сметка прекарвахме продължително време в ремонти. Съвсем няма да сгреша, ако кажа, че на Меркурий светът се въртеше около горивните клетки и слънчевите панели. Затова ние наричахме тях и отсека, където се намират те, с ироничното име „електроцентралата“.

Не бях доволен от ситуацията, но не виждах друг изход. Политиците отказваха да одобрят строеж на ядрен реактор. Използването на радиоактивни вещества в космоса беше официално забранено от близо тридесет и четири години насам, когато една ракета с ядрено гориво експлодира над Китай и замърси региона в радиус от няколко хиляди километра. Освен това ние бяхме на Меркурий – считаше се, че сме достатъчно близо до Слънцето и енергията няма да ни е излишна.

Но да се върнем сега на приземния етаж, където заварих ръководителите по телекомуникация. Единият от тях веднага познах – Генадий, който, щом ме забеляза, излезе от групата и се отправи към мен:

- Къде се губиш, мътните да те вземат? Не можем да се свържем със Земята! - извика той. - Миша ти звънеше сутринта и ако ми кажеш, че не си си чул телефона, няма да ти повярвам.

- Да кажем, че не исках да търпя цял ден киселите ви физиономии - отвърнах аз, при което забелязах как лицето на Генадий се изкриви от гняв. - Само не ми казвайте, че сте толкова некадърни, че не можете да приведете една глупава чиния в действие.

- Не е от нея – успя да отговори Генадий, опитвайки се (не много умело) да потисне гнева си. - Активирахме нискочестотната антена и се опитахме да осъществим връзката посредством сателитите в орбита. Неуспешно! Но това, което е по-странно е, че не можем да уловим стандартните тонове, които непрекъснато трябва да се излъчват от базите на Земята!

- Значи е повреда. Пратихте ли Декстър?

Декстър беше девето поколение робот, специализиран за автономно осъществяване на ремонтни дейности.

- Пратихме го, не установи никакви неизправности. Как ще процедираме в този случай?

- По стандартния начин - ако до дванадесет часа връзката не бъде възстановена, ще се опитаме да се свържем с някоя от другите планети.

След като изрекох това, аз се отдалечих от групата и отидох в кухнята, за да похапна нещо. Опитах се да си дам спокоен вид, за да не влияя негативно на подчинените ми хора около мен. Но вътрешно усещах, че този път се е случило нещо необичайно, нещо неестествено, нещо непоправимо може би. Това се усещаше – въздухът на Калорис беше станал неудобен за дишане. Лицата на хората бяха обтегнати от напрежение, а разговорите, които преди изпълваха трапезарията с веселие, сега се водиха насила, с нежелание. Нямах желание да остана повече тук. Не можех да проумея какво се случва, затова, след като закусих, просто се прибрах в стаята си и се строполих на леглото. Когато дойде времето за следващата комуникационна сесия, аз слязох отново.

След като Земята не отговаряше толкова дълго време, трябваше да потърсим някоя от другите бази. Коя? Марс беше в неблагоприятна позиция, Калисто – също. Ако наистина повредата е в нас, в което вече се съмнявах, най-логично беше да се опитаме да се свържем с Церера. Веднага насочихме антената и излъчихме сигнала. Но щяха да минат минути, докато на Церера получат сигнала, а може би и часове, преди да изпратят отговора. За нас оставаше само да чакаме.

Това беше най-продължителното чакане за 250-те жители на меркурианската база Калорис. След близо три часа и петнадесет минути сигналът от Церера пристигна. Това беше краят на догадките. И началото на кошмара.

Погибел

Ръководителите на Церера ни съобщиха, че докато Калорис е била в тъмната страна на Меркурий, нещо се е случило на Земята. Какво точно – никой не знае. Единствено е известно, че между някои правителства в Азия и правителството на САЩ възникнали конфликти. След няколко дни всички транслационни станции за свързване с космическите бази престанали да изпращат информация.

Известно време базите се опитвали да се свържат със Земята, преди да установят контакти една с друга. Така станало ясно, че проблемът е глобален. Естествено, всички потърсили съвет първо от базата на видимата страна на Луната, понеже е най-близо и сигналът пътува за най-кратко време, но оттам също не могли да дадат много информация, защото и при тях загубата на връзка се случила твърде ненадейно.

В този етап на суматохата постъпило първото ужасяващо откритие. Големият лунен радиотелескоп край Южния полюс бил насочен към Земята, за да може, ако станциите все пак излъчват някакъв дори и слаб сигнал, той да бъде уловен. И тук учените на Луната отбелязали, че ако доскоро Земята имала естествен фон от радиовълни, който съществувал поради радио и телевизионните предавания, този фон вече бил изчезнал напълно!

Какво ли събитие на Земята би могло да предизвика такова масово спиране на всички радио и телевизионни предавания? Нима цялата цивилизация е престанала да съществува?

В същото време на Луната се намирал инженер от Лабораторията за реактивно движение на НАСА. Той разполагал с паролите на компютъра на една безпилотна сонда, която преди била пратена на път към една комета и скоро щяла да направи прелитане на Земята. Веднага бил установен контакт с нея, а инженерът препрограмирал компютъра й за осъществяване на плътно сближаване с планетата на 200 километра. По това време сондата трябвало да направи снимки на част от Европа. Камерата на сондата не била много мощна, но при това разстояние би следвало да бъдат различени големи обекти, като сгради или автомобили.

Петдесет дни след загубата на сигнала сондата облетяла Земята, след което се обърнала към Луната и започнала да предава данни. На първите снимки не се забелязвало нищо конкретно, като в момента на най-голямото сближение сондата се намирала над някакво село. Виждали се колиби, един-два камиона, но нищо повече. Но по-нататък на снимките се забелязала огромна гора, обхваната от пожар с колосални размери!

Наличието на пожар смутило хората на Луната още повече. Към края на двадесет и първи век човечеството е разполагало с мощна технология, която му давала способност да контролира огнените стихии много ефективно. Нима никой не се е сетил да се бори с пожара, който възникнал в тази част на Източна Европа?

В размисъл

Каква ли трагедия може да е попарила Земята? Вирус? Бактериологично оръжие? Химическо замърсяване? Атомна бомба? И все пак ние, жителите на планетите, какви бяхме – щастливци ли? Спасени ли? Или и нашият край ще дойде скоро? Толкова много въпроси, а толкова малко изходни точки, за които да се заловиш!

Бащата на междупланетните полети, Константин Циолковски, е казал: „Земята е люлка на човечеството – но не може вечно да се живее в люлка.“ Това пророчество може да ни успокоява до известна степен, но нека не забравяме, че и към края на този век повече от деветдесет и девет процента от хората живееха в тази люлка. Става въпрос за близо петнадесет милиарда души, населяващи континентите, островите, океаните, пустините, планинските области на Земята. А общият брой на жителите на всички останали планети от Слънчевата система възлизаше на не по-малко от две хиляди души!

През всичките тези векове на съществуването си хората са консумирали, без да предложат нищо в замяна на гостоприемната майка-планета, която напълно алтруистично е поемала цялото това бреме. Консумирали са храна – това били растения и животни, които първоначално населявали цялата й повърхност и свободно съществували на воля, докато не били укротени в плантации и ферми. Консумирали са прясна вода, която е заемала само един нищожен процент от общата хидросфера, а накрая била замърсена непоправимо. Консумирали са енергия под формата на горива от земните недра. А Земята, горката, продължавала да търпи. Може би, ако имала глас, щяла да съобщи на населяващите я деца-тирани, че един ден силите няма да й издържат. Запасите на майчиното мляко все някога свършват и неизбежно идва денят, в който детето трябва да бъде отбито.

Но ето – човек се заселил на планетите. Там той пак продължил да консумира запасите от Земята, доставени под формата на товарни кораби. Сега, когато дойде времето на отбиване, цивилизацията още не бе стъпила здраво на краката си и не бе проходила, за да може да се справя сама.

На Меркурий имахме ферма, където отглеждаме растения и кокошки. Известно време ние бихме могли да преживяваме от тях. След усъвършенстването на междупланетните технологии, водата не беше в недостиг – горивните клетки извършваха реакция между срещащите се в недрата на планетите водород и кислород – продуктът на тази реакция е вода. Но напоителните съоръжения постепенно остаряваха. Горивните клетки също остаряваха и се повреждаха постоянно. Дори слънчевите панели губеха около два процента от общата си ефективност всяка земна година. Бях напълно наясно с факта, че всички тези елементи трябва да бъдат подменени един ден, а нито един от тях не се произвеждаше свободно в космоса!

Със сигурност бихме могли да преживеем в близките десет – двадесет години. Но не повече. Модулите ще се пропукат. Кабелите ще пожълтеят. Разбира се, горивните клетки са най-уязвими и първи ще се повредят. Терморегулаторите, зависейки от електроенергията, ще се самоизключат. Тогава ще стане по-студено и от на Северния полюс. И присъдата на малкия оцелял остров би била смърт - без право на обжалване!

Като ръководител на Калорис, аз знаех, че един ден ще трябва да се върнем. Знаех също така, че имаме право на отсрочка, докато се подготвим. Въпреки това – такава ни беше съдбата и тя нямаше как да се избегне.

Шест години по-късно

- Какво показват звездните скенери? - попитах Серьожа.

- Съвсем леко отклонение. Първата корекция на полета е необходима. Иначе ще се отклоним към Южна Азия. Но при по-голям късмет няма да имаме нужда от втората. Целта ни е да кацнем в радиус на най-много от 100-200 метра от Восточний.

- Още шест месеца и сме там. Какъв е регионът около Восточний?

- Восточний се намира в Източна Русия. Нетипично за нашия век, който се бореше с пренаселването, това остана рядко населен район, така че не би следвало да си имаме проблеми с някакви умопомрачени психопати. Макар че силно се съмнявам, че ще срещнем когото и да било при възникналите обстоятелства. Повече ме притесняват горите. Вече може да са практически непроходими.

- Имаме предостатъчно време, цели два месеца докато стигнем. И още два, за да се подготвим.

- Прав си, разбира се. Но до четири месеца трябва да сме изстреляли корабите, иначе пропускаме стартовия прозорец.

Корабът „Надежда“, който беше асемблиран с помощта на инженерите от колониите на Марс и Меркурий, сега се намираше в околослънчева орбита. Днес той би представлявал странна картина за спецовете по космонавтика, но като се има в предвид липсата на достатъчно материали, единственият шанс да завършим строежа му бе да използваме стари модули от предишни апарати, изпращани към Марс и Меркурий.Спускаемата капсула беше взета от един пилотиран орбитален марсиански апарат. Сервизният модул някога е бил съставна част от повреден транспортен кораб, който останал в орбита около Меркурий за дълго време. На борда на „Надежда“ пътуваха шестима мъже и четири жени, сред които и аз. А Серьожа беше ръководител на мисията. Макар и с неохота, той се съгласи да ръководи операцията, защото беше руснак и познаваше комплекса.

Понеже успехът на всички зависеше от мисията на „Надежда“, аз реших да го разпитам по-подробно какво се очаква от нас. В началото ми беше трудно да го предразположа към разговор, все пак той, за разлика от мен, се завръщаше на територията на собствената си родина и за него преживяването бе изключително тежко. В последствие, обаче, ние станахме добри приятели и няколко дни преди кацането вече свободно обсъждахме всякакви теми.

- Серьожа, как ще успеем да активираме всички системи на космодрума?

- От нас не се изисква да стартираме всичко. Голяма част от работата беше автоматизирана през годините и оттогава деветдесет процента от целия процес – от асемблирането на ракетата, до извеждането на стартовата площадка и запалването, се контролира от роботи. Ние само трябва да стартираме най-основните елементи.

- А какви ракети и кораби има там?

- С почти стопроцентова сигурност твърдя, че на Восточний има четири броя напълно сглобени Ангара 5, заедно с пет транспортни кораба Паром. Два от тях трябва да заредим с провизии за Марс и два с провизии за Меркурий, защото ситуацията там е най-належаща. Големият проблем са Калисто и Луната. Така че, след като свършим работата на Восточний, най-добре ще е да се ориентираме към САЩ и техните космодруми, за да използваме останалите ракети.

- А пилотирани кораби няма ли?

- Восточний беше специализиран в асемблирането на транспортни кораби. Не искам да те разстройвам, но ако впоследствие не стигнем до САЩ, може никога да не се върнем в базите и да останем завинаги на Земята. А дали ще стигнем до останалите космодруми, зависи от много фактори – дали ще намерим годен за експлоатация самолет, какъв му е запаса от гориво. Преди да стана космонавт аз бях пилот – добър боен пилот. Участвах във войната с Индия. Помня, че накрая удариха самолета ми и едва успях да катапултирам. После, като се приземих, ме заловиха като военопленник и ме държаха близо три години, преди армията на Русия да навлезе и да ме освободи.

Стана ми тъжно. Начинът, по който се е работело в Русия, е бил коренно различен от този у нас. В Русия никой нe би имал шанс да стане космонавт, ако няма добри математически и инженерни познания. Единственото условие, за да влезем в астронавтският корпус на САЩ, беше да бъдем граждани на страната. Чувствах, че ако стигнем до някой американски космодрум, нямаше да се справя и да оправдая доверието на останалите.

Когато пресякохме орбитата на Луната, започнахме да провеждаме редовни телекомуникационни сесии с Лунната база. Оттам ръководителите ни изпратиха още повече данни за Източна Русия и Восточний.

Два дни преди кацането Земята се виждаше ясно, като синя турбулентна феерия. Никой досега, от началото на трагедията, не се беше приближавал толкова близо до нея. Повече от всякога чувствах, че се носим към огромна гробница.

Обратно у дома

Оставаше само един час до навлизането в атмосферата. През това време всичките членове на екипажа се превързвахме здраво към местата на кораба, за да останем в стабилно положение по време на навлизането. Серьожа провери системите за последно и не установи никакви отклонения. В най-лошия случай щеше да ни се наложи да катапултираме във въздуха, което не беше добра идея.

Но изглеждаше, че този път всичко минаваше по план. Навлизането в атмосферата протече нормално, парашутите се отвориха и ние плавно се спуснахме към повърхността на Земята. За мен това спускане по нищо не се отличаваше от спусканията, които съм преживявал някога след завършването на изпитателните ми полети до околоземна орбита и Луната, дълго време преди да бъда квалифициран като междупланетен астронавт.

Готово... Най-трудната част от полета вече приключи. Корабът си свърши своята работа перфектно. Отговорът на големия въпрос, обаче, тепърва предстоеше. Какво се намира зад стените на „Надежда”? Има ли растения, животни? А има ли все още оцелели хора?

Освободих се от пристягащите ремъци и олюлявайки се бавно пристъпих напред към илюминатора. Спуснах предпазния капак, който го покриваше, повдигнах се на пръсти и погледнах навън.

Поле! Зелени треви, които покриваха почвата. В далечината се виждаха дървета.

Нямаше много време за размисъл. Помогнах на останалите членове на екипажа да се освободят от местата и започнахме стандартни процедури след кацането. Първо проверихме състоянието на атмосферата. Пробите, взети от нея и изследвани в автоматичните камери на спускаемата капсула, не показаха наличието на болестотворни организми. Нямаше и отровни газове. Въздухът беше нормален за дишане. Обикновена атмосфера от азот и кислород. Гайгеровият брояч не показа никаква застрашителна радиация, макар че нивото й беше малко по-високо от нормата.

Предстоеше отварянето на шлюза. Аз и Серьожа бързо изравнихме налягането с това на капсулата и повдигнахме предпазителите. Шлюзът се открехна бавно, а пред нас се откри целия стар свят, който ни призоваваше да се върнем при него.

Бавно, но уверено пристъпихме навън. Отдалечихме се на няколко метра от кораба, за да проучим обстановката, след което се върнахме и започнахме да разтоварваме багажа – иглута, храни, ръчни колички. Единственият ни проблем бе, че нямахме огнестрелни оръжия – изнасянето им в космоса беше забранено от години насам, така че, ако някакво опасно животно или жив човек се приближеше към нас, ние бяхме напълно беззащитни.

Но скоро разбрах, че вероятно нямаме нужда от оръжие. Веднага след като стъпих на твърда почва усетих, че има нещо странно и само няколко мига ми трябваха, за да се сетя какво бе то. Липсваше характерният фонов шум за Земята – не се чуваше пеенето на птиците, нито гълчавата на животните. Каквато и трагедия да е засегнала хората, тя очевидно не е простила и на висшите организми.

Спрях се и извадих от джоба малкия компас, който бяхме изработили от подръчни материали. С негова помощ и по положението на Слънцето определихме накъде трябва да вървим – в североизточна посока, все към Восточний. Това, което не знаехме със сигурност, бе точното място на кацането на „Надежда“- проблем, който все още не беше решен от началото на космонавтиката. За завръщащите се на Земята кораби можеше да се предвиди единствено приблизителен район, който беше известен на нас като „вероятна елипса на кацането“. Но абсолютно точното място зависеше от много фактори – плътностни градиенти, ъгъл на навлизане, атмосферни течения. Ако се бяхме отклонили, можеше да имаме съществени трудности с откриването на Восточний и да се лутаме дълго време.

Най-сетне, след като се приготвихме, започнахме дългото пътешествие към космодрума. За всеки случай заключихме шлюза на капсулата на „Надежда“, ако случайно ни се наложеше да се върнем към нея, макар че шансът за това бе малък – корабът никога не беше в състояние да излети отново, защото не беше вече свързан с ракета носител. След това поехме право към гората, която се виждаше в далечината – ако нюхът не ни лъжеше, тя беше иглолистна – типична за региона на Източна Русия.

В гората пристигнахме скоро, два часа след отпътуването. Тягостното чувство, което се беше зародило в нас, растеше. Все още не бяхме забелязали никакво животно или човешка фигура наоколо. Опитвахме се да се разсеем, като мислехме, че е нормално този район да не бъде населен, както ни беше уверил Серьожа. Но това не ни помагаше особено. А в гората тишината беше още по-зловеща. Единствено стъпките ни отекваха и всяко клонче, което се счупеше под краката ни и издаваше пукот, ни караше да настръхнем.

Смрачи се неочаквано бързо. Ние разпънахме иглутата и легнахме да спим, оставяйки Серьожа на пост. Но можеше ли да се спи в такава ситуация? След половин час безплодни опити да заспя, аз излязох отвън и дълго бъбрихме с него за нещата от вече погиналия живот. Тази нощ научих, че Серьожа е бил женен, а впоследствие се развел. Децата останали под попечителството на майката и скоро след развода се преместили извън Русия. Оттогава – ни вест, ни кост от тях. Често пъти Серьожа се е питал дали са добре, как живеят и той призна, че ако не беше мисията, сигурно щеше да поеме към Европа и да ги потърси.

На другата сутрин ние отново потеглихме. Много скоро след това гората се разреди и забелязахме една поляна, а на нея – колиба. Решихме да проверим какво има в колибата, дали там живее някой и дали би могъл да ни упъти, но веднага щом я наближихме, надеждата се изпари. Вратата беше полуотворена, а пантите – отдавна изгнили. Когато пристъпихме прага, бяхме потресени. Цялата покъщнина беше разхвърлена. В една от стаите видяхме бебешка люлка, а в люлката - пелени. В пелените беше повито нещо бяло, което не помръдваше, а наоколо бяха разпилени руси коси...

Ако до този момент у нас имаше надежда за съдбата на човечеството, то тази надежда веднага се изпари. Тръгнахме си като попарени – бяхме толкова шокирани, че дори не успяхме да отдадем последна почит на загиналото бебе. Решихме повече да не се спираме по пътя, освен ако нуждата не е крайно наложителна. След което продължавахме да се придвижваме, докато забелязахме предградията на космодрум Восточний.

Възкресението на призрака

Чували ли сте някога за Припят? Става въпрос за един град в някогашна Украйна, разположен в близост до електроцентралата Чернобил. Една нощ единият от реакторите експлодирал, замърсявайки непоправимо града с ядрени отломки. Хората били принудени да го напуснат завинаги и той останал необитаем. По-късно само почитателите на екстремни изживявания си позволявали да влизат в него, но за кратко, задължително с Гайгеров брояч, за да не попаднат на опасен радиоактивен обект.

Като малък съм разглеждал снимки на Припят. Сградите на Восточний твърде много приличаха на него. Изглеждаха отдавна изоставени и запустели. Наоколо не се мяркаше жива душа. А с трагедията бяха престанали да функционират роботите, които се грижеха за Восточний и поддържаха региона. Роботите имаха нужда от електроенергия. Очевидно електроцентралите бяха запустели.

Възвръщането на електроенергията беше добра стартова точка. Восточний трябваше да има собствена електроцентрала. Серьожа успя да я намери доста бързо. Но активирането й беше трудоемък процес. Никой от членовете на експедицията не беше наясно с ядрената енергетика. Затова трябваше сами да проучим възможността да заредим реакторите с обогатен уран и да ги активираме. Денонощно четяхме ръководствата, които се намираха в контролните центрове. Накрая се заловихме за работа и започнахме активацията на първия реактор. Първо успешно заредихме касетите му, а после инициирахме стартовата програма. И тогава се случи нещо необичайно.

Два от поддържащите роботи се събудиха и започнаха сами да активират останалата част от централата. Всеки от тях бе достатъчно масивен, че да започне да обслужва по един реактор, след което, в рамките на няколко часа, всички бяха активирани и задействани. Когато приключиха с работата си, Восточний вече беше готов за предстоящите задачи.

Преместихме се към хангара. Ако Серьожа не грешеше, то тогава би следвало там да има ракети от типа Ангара 5. И не се беше излъгал. Четирите ракети-носители лежаха кротко в хоризонтално положение, като всички степени бяха напълно съединени. Единствено носовете им бяха отделени, а космическите кораби Паром лежаха до тях. Преди да стартираме каквато и да е програма, трябваше да ги заредим с гориво, храна, вода и резервни части.

- Какви са приоритетите за багажа, Серьожа? - попитах, макар и да знаех предварително какъв ще е отговора.

- Базите на планетите могат да се самоиздържат в непълна степен. Храната и водата са второстепенен приоритет. Трябва да заредим корабите с най-критичните резервни части, които се повреждат най-често, като горивните клетки.

В хангара имаше няколко склада. Серьожа се ориентираше много добре и в рамките на следващите няколко дена зареждахме всички Пароми с критични компоненти. Като се изключат физическите усилия, ние трябваше да пресмятаме за целия багаж общата маса, за да не би да надхвърлим възможностите на ракетите. Накрая, след като зареждането приключи, трябваше да използваме някои от полуавтоматизираните роботи, за да подложим корабите на тестове. Ако те се окажеха дебалансирани, това можеше да се окаже фатално. При два от тях тестовете показаха, че корабите са готови, но други два бяха силно дебалансирани и трябваше да извадим целия багаж от тях и да го подредим отново.

След като зареждането приключи, четирите кораба Паром бяха напълно готови да поемат курса си през космическата пустош. Но преди това трябваше да бъдат стартирани програмите за извеждане към стартовите площадки. Цялата работа отново свърши Серьожа. А за нас остана да се наслаждаваме на величествената картина, при която заредените ракети с корабите биваха извеждани от гигантски роботи към транспортьорите, а те съответно ги придвижваха бавно към платформите за изстрелване.

Остана само да отидем в главния контролен център и да стартираме програмите за изстрелване. Два от корабите трябваше да идат към Меркурий, други два - към Марс. Но първо трябваше да се подготвим психически, защото главният контролен център беше обитаемата част на Восточний, така че очаквахме да видим човешки останки.

Няма да описвам какво стана по-нататък с подробности, само ще кажа, че аз и Серьожа заръчахме на трима от останалите членове на експедицията да натоварят купчините от дрехи и кости върху ръчна количка, след което да ги изнесат някъде навън. Макар и с нежелание, те се съгласиха – все някой трябваше да свърши тази работа.

Серьожа седна пред компютрите в контролния център. Вече течеше първият месец от стартовия прозорец към Меркурий и той трябваше да зададе правилните координати за траекторията на ракетите. Без проблем се справи и с това – успя да активира всички системи, а математическите изчисления на междупланетната орбита за него беше като детска игра. Параметрите бяха въведени. Останалата работа трябваше да я свършат роботите, които започнаха пълненето с гориво и обратното броене.

Феникс

Оставаха само няколко часа до старта в тази мрачна и студена нощ. Аз и Серьожа решихме да излезем и да направим последен оглед на първите две ракети, които трябваше да отпътуват към Меркурий.

- Направих всичко, което зависи от мен – промълви Серьожа. - Сега успехът ни зависи от това дали системите не са остаряли за тези шест години хиатус. Ами ако ракетите се взривят? Тогава всичко ще е свършено.

- Ако ракетите се взривят, ще отидем на някои от другите космодруми в Америка, там също имаме шанс да се справим – казах аз, макар и да не бях много уверен в това, което твърдях.

Останалото време до старта прекарахме в пълно мълчание. Близо час преди запалването на двигателите на първата Ангара забелязах, че от ракетата се носят изпарения – сигурен знак, че програмата за зареждане на гориво беше в пълен ход. Роботите, които работеха усилено на стартовата площадка, ненадейно спряха, след което започнаха да се изнасят и накрая освободиха терена. Половин час преди старта всичко беше чисто, не се забелязваше никаква активност. Само огромният прожектор осветяваше гигантската конструкция, която изглеждаше величествено.

А накрая, след продължително чакане, всичко свърши. Силен грохот се разнесе от двигателите, и Ангара се отскубна от Земята. Няколко секунди по-късно тя се отправи към тъмното небе. Серьожа ме хвана за ръката и каза:

- Красиво е, много е красиво. И преди съм наблюдавал стартове на ракети, но никой до сега не е бил толкова толкова красив. Земята е потънала в прах и пепел и от тази пепел възкръсва отново мощта на човешката технология. Това е същински Феникс, човече!

Епилог на автора

През цялото време, когато защитавах дисертацията си, комисията ме гледаше с недоумение. Макар че бях приложил всякакви доказателства за достоверността на събитията, много от присъстващите не повярваха на това, което чуха.

- И така – заключих аз, – станциите били успешно презаредени. Серьожа, Робърт и другите членове на експедицията останали завинаги на Земята. Но после се оказало, че не всичко там било загубено. Някои отделни групи хора на планетата били оцелели след тази непонятна стихия, която почти унищожила цивилизацията.

- Едно нещо не ми стана ясно – обади се една дама, която стоеше на първия ред. - Какво е станало с междупланетните бази? Как са оцелявали?

- Документите свидетелстват, че просъществували още петдесет местни години след трагедията. Всички мозъци били впрегнати заедно, за да измислят нова транспортна система, която да позволи евакуацията на междупланетяните. Така, след двадесет години усърден труд, бил създаден хипердвигателят, който отворил пред човечеството нови хоризонти. Естествено, Слънцето, Земята и останалите планети отдавна не съществуват – минали са милиони години оттогава. В един момент хората решили, че трябва да се освободят от собствената си звездна система, за да просъществуват като вид. Най-добрите астрономи направили селекция на подходящи звезди, които биха могли да бъдат заселени. Те трябвало да бъдат относително млади и с размера на Слънцето. Най-накрая, след усилена подготовка, първата експедиция потеглила. След дълго търсене била намерена звездната система Ур, на която живеем повече от три милиона години.

- Невероятно!

- Невероятно или не – за нашата цивилизация винаги е имало периоди на възход и падение. Стари книги разказват, че през началните години от живота на Земята, хората страдали от тежко заболяване, наречено чума. Цели градове измирали. Накрая останали броени души, които помогнали да възстановят всичко отначало. Но смисълът на съществуването, смисълът, поради който продължаваме да покоряваме други светове, е вярата. Най-древните философи са го казали: след всеки дъжд изгрява Слънце. Може би истинският изгрев за нас тепърва предстои.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf