Отвъд - част шеста

VI. Зевс – повелителят на Олимп

Утрото над зелената морава галеше с топлината си двете малки кученца, изложили пухкавите си коремчета на ласкавата слънчева светлина. Стопанинът им се беше излегнал в един шезлонг до декоративното езеро с истински лилии. Сламена шапка покриваше лицето му и усмивката, която той отправяше към играещите си кутрета. Съпругата му, все още запазила красотата си, въпреки,че бе прехвърлила 50-те, се задаваше с поднос с лимонада от къщата викториански стил, свежо пребоядисана миналия вторник. Ако Ричард Пратчет знаеше, че над това идилично щастие скоро ще се надвесят смъртоносни облаци, не би седял така статично в своя бял шезлонг, наслаждавайки се на един от може би последните настъпващи дни.

- Благодаря ти, скъпа. – пророни генералът, поемайки от ръката на жена си чашата с лимонада.

- Киана се обади. Тврди, че е добре, но на мен ми се струва, че се преуморява от работа.

Пратчет се забави с отговора на опасенията на съпругата си. През съзнанието му преминаваха картини от миналото. Та нали той беше един от първите изпратени в базата Лос анхелес. Телата на учените буквално се валяха разкъсани от хладнокръвните си убийци “докоснатите”. Те на свой ред, лежаха сред кръвта на своите жертви, парализирани от стрелите на охранителите. Ричард никога нямаше да забрави застиналите в предсмъртен ужас лица на приятелите си Мария и Джеймс Люис. И разплаканото лице на Киана, когато трябваше да й съобщи, че родителите й са мъртви.

- Киана е голяма и силна жена, Джой. Не се тревожи за нея, тя може сама да се грижи за себе си. – Успокои госпожа Пратчет той.

- Но се притеснявам, Ричард! Мисля, че ни е време да имаме внуци.

От мига , в който момичето се беше пренесло да живее с тях, сем.Пратчет възприеха Киана като своя дъщеря. Джой и Ричард бяха опитвали всички методи на медицината, за да се сдобият с чедо, но опитите им до един не бяха сполучили. Малката Люис беше общата им утеха. Пратчет правеха всичко възможно, за да се чувства тя щастлива. Генералът бе закупил една зелена част в източната част на предградието Калифорния, за да си построи това имение, в което като че времето бе спряло преди два века.Зад желязната външност на строгия генералски вид, Пратчет криеше една романтична носталгия по миналото, която едва успяваше да изрази пред най-близките си. Бялата къща с веранда и малко декоративно езерце беше поредният му неуспешен опит да върне позабравеното щастие от миналото. Ала това, което най-ясно осъзнаваше той, както и останалите от неговия ранг беше, че стрелките безвъзвратно бяха отмерили времето, по което те бленуваха.

Съжаляваше за много неща в живота си, беше виновен за два пъти повече, но на съвестта му тежаха само няколко приятели. Нямаше как – за него целта оправдаваше средствата.Сети се за онази ужасна история със сина на най-добрия си приятел – Рурк де Фоу. Момчето наистина имаше уникален талант. Можеше да се каже, че беше сред най –добрите, но обичаше да върши нещата по свой, уникален начин. А индивидуализмът не беше на особена почит сред организацията на КОИР. Лично Пратчет го беше награждавал с възможно всичките награди на авиацията. За неговото име се носеха легенди, за всеки млад пилот беше чест да лети с него. За своите мисии той избираше най – добрите. Напоследък на всички им беше направило впечатление предпочитанието му към няколко години по-младата, но също обещаваща звезда на пилотския небосклон – Роуина Милес. Пратчет не отдаваше такова значение на съвместната им работа, защото мислеше, че предложеният за генерал Рурк е намерил своя оптимален екип. Когато се разбра, че двамата споделят нещо повече от служебно сътрудничество се разрази огромен скандал. В КОИР връзките между колеги бяха строго забранени преди оттегляне от активна кариера. Но връзка на висшестоящ офицер с подчинен, се наказваше строго и беше абсолютно недопустима. Добре, че Роуина се беше оказала по – разумна от Рурк и му бе докладвала навреме преди да беше пропуснал възможността да спаси живота на сина – така както беше пропуснал възможността и с бащата.

Внезапно нахлулите спомени го преизпълниха с чувство на горчива вина. Разчувствалият го порив го накара да стисне с обич ръката на съпругата си, жената, която през всичките тези години го беше подкрепяла безрезервно, жената, на която дължеше толкова много. Беше срещнал Джой преди 35 години, когато беше в стихията на кариерата си и главоломно скъсяваше разстоянието до генералското кресло. Тя беше поддържащ техник на компютърните инсталации в топ изстребителите на КОИР. И беше най-красивата жена, която беше виждал. Влюби се почти веднага и винаги търсеше назначенията си така, че да се засича с нея. Но сърцето на Джой вече беше заето и тя гледаше на него само като на приятел. Съперникът му в любовта беше най – известният пилот по това време и човекът, на когото той дължеше живота си. Името му беше Рууд де Фоу...

Звъненето на телекомуникационния трансмитер беше на закодирана честота и по-принцип предизвестяваше новини с код “червено”. Следващата новина, обаче щеше да е прецедент.

- Генерал Ричард Пратчет, главнокомандващ космическата авиация на КОИР слуша.

- Добър ден, генерале – прозвуча от другата страна глас, който предизвести появата на холограмния екран на до болка познатото му лице на президента на ИР Катрина Брадшоу. – Съжалявам, че прекъсвам почивката Ви, но току – що до знанието ми достигнаха обезпокоителни новини. Свиках Съвета и Колегията на Командирите. Ще дойдат да Ви вземат за нашата среща. Очакваме Ви, генерале.

- Веднага ще се отзова, госпожо президент. Но какво става?

- Подробностите после, но като на стар приятел ще ти кажа,Ричард, че този път положението е сериозно.

Връзката прекъсна така ненадейно, както се беше и материализирала в горещия предиобед и остави след себе си натрапчивото чувство на нещо безвъзвратно изпуснато. Ричард Пратчет преглътна притеснено, а една дълбока бръчка набразди челото под побелялата му коса. Единственият случай, когато лично президентът изискваше неговото присъствие на заседание на Съвета беше преди десет години, когато терористична фракция заплаши да пусне сред мирното население на Земята кръвожадна армия от “докоснати”. Бяха успяли да предотвратят нахлуването им на родната планета, но извънпланетарната битка беше жестока и КОИР изгуби най-много пилоти на южната част на Марс.

Символизмът на кръглата маса беше познат на цивилизацията още от периода на ранното Средновековие. Овалната маса, около която бяха наредени двайсет и петте членове на Съвета значеше, че всеки има равен глас и демократичното право да защити интересите на избирателите си. Всеки от представителите носеше отличителните знаци на федерацията, която представлява. В ръцете на председателя или с други думи на президента на републиката символично се поставяше жезъл, увенчан с всевиждащо диамантено око, с който на тържествена церемония той демонстративно посочваше членовете на новия Съвет. На последните избори жезълът бе поставен в ръцете на Катрина Брадшоу, с което тя пое 5-годишния си мандат начело на ИР. Още докато прекрачи прага на залата, въоръжен със служебната си униформа, Пратчет установи, че цари невиждано оживление. Освен 25-те членове на Съвета, в заседателната зала присъстваха всички генерали от Голямата четворка, директора на Националния институт и поне още дузина мъже и жени, които той не познаваше. Пратчет подозираше, че някъде там в сянката на стените са и част от специалните му момчета, които по поръчка на президента имаха дарбата да стават невидими, но и удобно да губят слуха си в такива случаи. Никой не предизвести присъствието му, както и никой не го забеляза. Президентът оживено дискутираше с непозната тъмнокоса жена, а директорът на Националния институт мълчаливо ги наблюдаваше. Членовете на Съвета разгорещено спореха помежду си, подкрепяни от генерала на земните авиационни сили Дарън Дюк и адмирал Тенеси. Пратчет тъкмо се зачуди къде се е скрил старят му приятел Сокре Уилямс, когато генералът на сухопътните войски се появи иззад гърба му, току – що влязъл в заседателната зала. Железният се успокои, че поне не е последен на забавата. Усмивката,която грееше на лицето на Сокре рязко контрастираше с нажежената ситуация в заседателната зала. Протчет за пореден път си помисли, че приликата на приятелят му с легендарния генерал Уелингтън е направо удивителна.

- Вавилонско стълпотворение, а, Пратчет?

- Знаеш ли за какво е всичко това, Уилямс? – отиде направо на въпроса генерала на КОИР

- Нямам си и ни най-малка представа, приятелю. Президентът ми се обади по спешност и ме измъкна от един секретен полигон на Балканите, тъкмо тествахме ново психотропно оръжие. Не пожела да сподели подробности и беше доста раздразнителна. Едно от момчетата на Дюк тъкмо ме стовари на Хийтроу. Мислех, че ти ще имаш някаква представа, нали знаеш, след онзи случай преди десет години човек очаква най-лошото.

Усмивката беше изчезнала от суровото лице на Улямс щом спомените на двамата ги върнаха към миналите събития. Сокре лично беше водил някои от битките на Марс срещу “докоснатите” и беше получил много повече от дълбоки физически белези. И двамата му сина бяха намерили смъртта си в тези битки.

- Нямам никаква идея защо е цялата тази пушилка. Първо не се спазват никакви правила, сякаш Съвета е изпаднал в умопомрачение. И какво прави тук Данте да Силва?

Сякаш чул звукът на собственото си име директорът на Националния институт се огледа и забеляза присъствието на двамата озадачени генерали. Той побърза да се обърне към президента и да оповести пристигането им. Катрина Брадшоу също се вторачи по посока на дъбовата врата и едва забележимо кимна с глава, сякаш сама си даваше позволение да предприеме някакви действия. Достолепната петдесет и пет годишна жена с млечнобяла кожа и каменно изражение на лицето се изправи и това, като че беше уговореният знак между всички защото моментална настана тишина. Жената с жест покани присъстващите да се настанят около масата с цвят на кехлибар, пое дълбоко въздух и заговори:

- Повечето от вас се чудят какво представлява тази тревога, заради която ви привиках тук. Някои от вас са скептично настроени, защото най-лошото, което могат да си представят е стократно надминато от ситуацията, която ни предстои да обсъдим. С лошо чувство за хумор ще попитам защо трябваше да се случи по време на моя мандат, но не можем повече да се самозалъгаме и да твърдим, че не сме го очаквали. Господа, Земята е пред гибел.

Думите й предизвикаха неописуемо изригване на емоции от всички страни на заседателната зала. Сокре Уилямс и Ричард Пратчет се спогледаха скептично, и двамата знаеха склонноста на президента да драматизира някои ситуации. А и двамата бяха прагматици, все още не допускаха, че е чак толкова сериозно.

- Но моля Ви, госпожо президент! Поне около десетина пъти сме обсъждали гибелта на Земята около тази заседателна маса, какво се е променило сега? Нали изкуствената мезосфера ни предпазва от слънцето?Та проектът “Слънчева обвивка е едно от най-успешните ни решения!

Емоционалният изблик на един от представителите на Федерация Европа беше подкрепен от солидна част от останалите членове на Съвета. Президентът побърза да въдвори тишина, а под маската на хладнокръвието, с която толкова се гордееше започна да прозира притеснение.

- Аз не съм учен, мога да ви кажа само това, което ми съобщиха от Националния институт. Знам, че това ще е шок за всички за това ще дам думата на доктор Амика О’Конър, която ще се опита да ви обясни до какви изводи са достигнали тя и колегите й.

Сред смълчаното множество се изправи висока метър и осемдесет жена с къси с цвят на дърво коси , която беше говорила с президента при появата на генерала. Амика О’Конър имаше дълго, скулесто лице, по което сега се беше разляла руменина от притеснението. Едва ли някога способната геоложка си беше представяла, че ще напусне комфортната лаборатория или предизвикателствата на теренната работа, за да съобщи за края на света пред смаяните погледи на хората от управляващата върхушка. Поглеждайки в умните зелени очи на жената, Ричард Пратчет за първи път усети сковаващия страх, който щеше да го стяга за гърлото през предстоящата трудна година.

гласувай за творбата | добави в любими | изпрати на приятел
напиши коментар | открих грешка | сигнализирай за нередност
свали като txt | свали като doc | свали като pdf