Не виждам стъпките си,
май съм тръгнала нагоре,
а долу съм оставила живота...
навярно съм заспала, някъде по пътя,
но чувствам, че ме пазят хиляди въжета.
Дали е Той, или си ти, или е тайна,
която в шепота си нежно предполагаме,
дали в сърцето ни наистина го има,
пулсиращото с времето безвремие,
не вярвам някога да го открием.
Но в този миг, на тази дестинация,
усещам полъха на всичко земно,
но чисто, искрено... без радиация,
една омайваща в илюзии безбрежност,
и болката... че трябва да се върна.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Izida
раздел: Лирика -> Друга поезия
публикувана на: 2008-09-20
прочитания: 105
точки: 29 ( виж далите точки )
коментари: 5 ( виж коментарите )
препоръчано от: 15 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 8188
   Автори: 2267
   Произведения: 54762
   Съобщения: 260357
   Лексикони: 2613
   Коментари: 86446
   SMS-и: 823
   Снимки: 5644