Заваля... Небето се затвори.
Кога пропуснах, че се връща есента?
До вчера слънце по кръвта ми, светли хора,
а днес внезапна, блудкава тъга.
Пак дланите ми пълни с дъжд и спомен
са хладни и настръхва моя ден.
Търкулнато зърно от грозд осланен,
се пуква долу. Глъхне нещо в мен.
Забравих ли? Сгреших ли? Занемя
щурчето, дето пееше ми нощем.
и стеле се по утрини мъгла,
която исках да не идва още.
Къде е онзи огън тъй горещ
със който сгряваше ме чувство и усмивка?
Защо не вярвам, че ти можеш да я спреш
лавината от страх? Мечта-завивка,
изритана във пристъп на кошмар,
когато стенат будните ми нощи
и търся нещо... ласка, не шамар,
за да се взема в две ръце. Не тръгвай още!
От едри макове букет ми набери,
карминени целувки, с дъх на лято.
Две нежни думи, с тях ги загърни.
А после нека пак проплачат небесата.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------- vote

гласувай за творбата | favor

добави в любими | send

изпрати на приятел
comment

напиши коментар | error

открих грешка | alert

сигнализирай за нередност
save as txt

свали като txt | save as doc

свали като doc | save as pdf

свали като pdf -------------------------------------------------------------------------------------------------------------

автор: Gentiana
раздел: Лирика -> Сюрреалистична
публикувана на: 2008-09-21
прочитания: 95
точки: 31 ( виж далите точки )
коментари: 0 ( виж коментарите )
препоръчано от: 19 ( виж препоръчалите )

Вход

нямаш регистрация?
забравена парола?

Статистика

   Потребители: 7978
   Автори: 2199
   Произведения: 51967
   Съобщения: 230786
   Лексикони: 2466
   Коментари: 79974
   SMS-и: 816
   Снимки: 5333